Много често в приказките краят е щастлив и героите се обичат за вечни времена. В реалният живот това рядко се случва. В родината на Мечо Пух се замислиха как живеят в безкрайното щастие на Европейския съюз и разколебани от розовите перспективи си спретнаха един Брекзит. А всичко можеше да е като в приказките, ако не бяха прословутите проекти.
Колкото повече, толкова повече
Проектите, финансирани с публични средства, заемат все по-голям дял в икономическия живот на България от началото на XXI век. Това е повлияно от политиката на ЕС за подобен тип въздействие в по-изостаналите икономически региони на общността. В един момент обаче все повече организации се стремят към такъв тип финансиране, вместо да развиват пазарно ориентирано предприемачество.
Мисленето в рамките на определен проект е често срещано при гражданските организации. Дори това вече се превръща в обичайна представа за модела на действие в социалната икономика. Когато всички действат по този начин, на практика обществото спира да се развива. Няма го предприемаческото усилие, което създава качествените промени в една кръгова икономика.
Парадоксите на „проектното мислене“ може да се обяснят с феномена „фолклорна икономика“. Този термин е използван за първи път от американския икономист Пол Рубин през 2003 г. Според него това е общото интуитивно усещане за икономическите явления на необразованите в икономиката личности. Te следват своите инстинкти и вярват в своята компетентност, но не винаги това има връзка с реалността. Това е нещо по-различно от неформалната икономика, при която водещ фактор е наличието на връзка с фискалните системи на държавата.
Свят с нулев резултат
Основният икономически проблем пред всеки индивид е максимизирането на собственото му богатство. Липсата на умения за предприемачество обаче води до загуба на всички участници в този процес. Много от хората не осъзнават това, но тук е ролята на предприемачите да бъдат лидери на мнение и да задават алтернативи.
В България преди избори много хора вярват на обещанията на политиците. Много често тези обещания нямат никаква житейска логика, но хората продължават да им вярват. И така продължаваме да сме на последно място по жизнен стандарт в ЕС. Правителствата обикновено разпределят нашите пари, събрани от данъци и акцизи, като ги харчат субективно в подкрепа на някаква програма. Държавните разходи не обслужват интереса на гражданите, а субективното усещане за щастие на чиновниците в администрацията. Повече за изборите и фолклорната икономика прочетете ТУК
В повечето селски общини най-големият работодател е самата община, което връзва ръцете на предприемчивите хора. Те или напускат или са принудени да станат чиновници. Обикновено такива хора имат добро образование и ги ползват в екипите по разработването на проекти. Така постепенно те биват всмукани във фолклорната икономика.
Килими и ограбени надежди
Все още много хора вярват, че наливането на европейски пари в различни нови съоръжения ни прави по-богати. На практика субективното желание да се усвоят едни пари на всяка цена води до абсурдни резултати. Такива са например те в община Чипровци, която се свързва с умението да се тъкат чипровски килими на вертикален стан. Това умение дори бе вписано в списъка на ЮНЕСКО за нематериално културно наследство. На живо в града реалната картина е много обезсърчаваща. Фолклорната икономика бавно убива и последните надежди за предприемачески успех.
Когато говорим за килими, този занаят се учи дълги години. Една жена може да се научи да тъче за година или две, но за да създава цялостни шедьоври са необходими доста години опит и разбира се талант. В момента в Чипровци има само една частна фирма, която тъче килими легално. Там работят няколко жени на трудов договор. Те взимат заплати, плащат им се осигуровки и данъци. Средно на месец една жена може да изтъче два до три квадратни метра. Пазарната цена на един квадратен метър килим е между 400 и 600 лв. Справедливата цена е поне 1000 лв. Още тук има ограбване на труда, уменията и таланта на тези жени. Но те не са виновни, че в последните години търсенето на чипровски килими е замръзнало, а в повечето къщи в града има много килими на „склад“. Така стават „случайни“ сделки между местни баби и гостуващи туристи, понякога и за 300 лв. на квадратен метър. Това подбива пазарното равновесие, ограбва работещите в килимарството жени и те са принудени да работят като шивачки в цеха за бельо.
Лъч надежда за занаята идва от стартирането на социално предприятие за тъкане на чипровски килими с европейски средства. В него са наети няколко десетки жени, които работят в рамките на проекта. Но след края на периода за устойчивост предприятието запечатва ателиетата, собственикът изчезва от Чипровци, а местните жени се записват на трудовата борса. Работата на това социално предприятие допълнително натоварва крехкия баланс между пазарна реализация и оцеляване на занаята. Парите са усвоени, бюрократите са доволни, но крайният резултат клони към нула
Любопитен факт около този тлеещ конфликт е семиотичния саботаж между Фестивал на килимите в Чипровци и аналогичен на него фестивал на килимите в Белоградчик. Първият се организира от община Чипровци, а вторият от сдружението, което стои зад социалното предприятие за производство на килими. Повече за това може да прочетете ТУК
Друг пример в Чипровци е свързан с изграждането на Център за занаяти. Сградата има ателиета, навес и басейн под него. Изградена е с европейски средства, но никога не е ползвана по предназначението си. Няколко години след края на проекта местен младеж стартира малък бизнес за производство на крафт бира. Наема сградата от общината, прави нужните реконструкции и в момента там се произвежда „Чипровско пиво“. Ако не беше тази частна инициатива, центърът за занаяти вероятно щеше да има съдбата на фитнес залата в града, изградена също по проект, която на практика не работи.
Проектите са изпълнени, парите са усвоени, строителните фирми и администрацията са доволни, резултатите са нулеви. Лъч надежда за общността са действията на младия предприемач Цветомир Стефанов, който е подкрепян от своите родители, които виждат единствен шанс той да остане в града, ако развиват малък семеен бизнес. Повече за това ТУК
Да подадем нещо под масата
Всички подобни примери често намирисват на корупция. Навремето имаше министър с прякор „Мистър 10 процента“. След него дойде тройната коалиция, заговори се за преяждане с власт и разпределяне на порции от тази власт. Усещането за корупция се засили и в последните години дори се заговори за „фифти-фифти“ при усвояването на евросредства по проекти. Корупцията е невидимата заплаха, която ни обрича на бедност. Всеки един корумпиран чиновник вероятно е доволен, но всички ние като общество сме все по-обезкуражени, че предприемачеството води към просперитет.
По време на Чистене 2019, организирано от „За Земята“ в Родопите, се натъкнахме на любопитна гледка. Над село Мугла, на 1600 м н.в. сред ливади и девствени гори, групата направи почивка до голяма овощна градина. Оградена с нова метална ограда, на голяма площ бяха засадени овошки, които видимо страдаха. Проект на стойност над 160 хил. лв, който струва на всички европейски данъкоплатци близо 100 хил. лв., това видяхме на табелата, а периодът на проекта вече беше преминал. Очевидно е, че няма как на място в планината, където шест месеца в годината има сняг, да се гледат череши. Но някой е написал проекта, някой друг го е одобрил, собственикът е усвоил субсидията, а в края резултатът е нулев, като изключим вероятната корупция по веригата от контролни органи.
Пътища към учебниците по история
Дори и сега много хора вярват, че новите пътища правят България по-богата. Всъщност начина по който се строят те и най-вече цената, която се плаща за тях, правят всички българи все по-бедни. Мечо Пух би казал, че колкото повече магистрали, толкова повече асфалт. И ще е прав, а такива строежи са пътища наникъде. Около новите магистрали обикновено настъпва потресаваща мизерия, а малките бизнеси в селата покрай старите първокласни пътища изведнъж затварят и сградите бързо се рушат.
Много често се случва и това – колкото повече магистрали, толкова по-малко природа. Примерът с Кресненското дефиле е без аналог в цяла Европа. Борбата за малкото останала дива природа е символ и на желанието за по-малко „фолклорна икономика“. Проектите приключват, чиновниците дебелеят, но природното равновесие много трудно може да се възстанови.
Да си играеш на демокрация понякога има и добри страни, особено преди избори, когато гражданите могат да покажат пътят към учебниците по история на поредната порция „вечни“ политици на прехода.
В текста е интерпретирана концепцията на Пол Рубин за фолклорната икономика (Paul Rubin, Folk Economics, Southern Economic Journal 2003, 70(1), 157-171), както и лични наблюдения.
